Те се срещнаха в хотел Plaza в Ню Йорк през 1970 г. Ето какво се случи след това
През 1969 г. Стефано Рипамонти се чувства добре в живота. Беше около двайсетте и работеше бляскава работа в италианска фирма за обувки от висша мода. Той наскоро се беше оженил за любимата си от детството и младоженците се настаняваха в апартамент близо до стените на Ватикана в Рим, Италия.
Въпреки че новият им дом имаше голям потенциал, двойката искаше да обнови пространството според вкуса си, така че наеха интериорен архитект-дизайнер. Впоследствие този архитект прекарва много време в апартамента със съпругата на Стефано – преконфигурирайки пространствата, предлагайки цветове на боята и предлагайки идеи за интериорен дизайн.
Междувременно Стефано редовно пътуваше по работа.
Един ден Стефано се връща от пътуване до Акра, Гана, за да намери жена си да стои в полуукрасения апартамент, обляна в сълзи.
„Очевидно по време на моето отсъствие тя и архитектът са се влюбили“, казва Стефано пред CNN Travel днес.
„И точно така тя изчезна от живота ми, оставяйки ме съсипан.“
Пътуване до Ню Йорк
С разбито сърце, Стефано се зарови в работа и впоследствие му беше предложена нова работа в друга италианска компания за обувки.
Не само, че новата роля плаща „почти двойно“, работата също така предлага на Стефано шанса да посети САЩ за първи път, да присъства на конгрес за обувки в Ню Йорк.
Стефано беше очарован от Щатите от деня, в който американските танкове влязоха в Рим, за да освободят града от нацистите. Младият Стефано и родителите му се присъединиха към тълпите, нареждащи се по улиците, аплодисменти и тогава американски войник скочи от един от танковете Шърман, за да даде на двегодишния Стефано малка тенекиена кутия, съдържаща шоколад. Отпечатани отпред на кутията бяха думите: „Произведено от Curtiss Candy Co. Chicago.“
През следващите години Стефано цени тази кутия за бонбони и мечтае за Чикаго – дом на вкусни бонбони, които не само имат добър вкус, но и представляват свобода.
„До ден днешен все още имам тази кутия“, казва Стефано.
Всичко това означаваше, че за Стефано нищо не можеше да потуши вълнението от първото му пътуване до САЩ – дори продължително разбито сърце заради разбит брак.
Ден след пристигането си в САЩ през февруари 1970 г. Стефано се облича в най-добрия си костюм и се разхожда във фоайето на хотел Plaza в Ню Йорк. Надяваше се евентуално да се срещне с купувачи от универсални магазини и да попие атмосферата на американска институция.
Стефано си спомня, че се е настанил удобно „на дълга тапицирана пейка“ в мраморното фоайе на хотела.
Докато седеше там – наблюдаваше хората и се възхищаваше на величието на пространството – Стефано постепенно забеляза младата жена, седнала до него, която четеше копие на New York Times.
Когато Стефано погледна към нея, на ум му дойде една дума: „сияйна“.
Искаше да каже нещо, да се представи, но не можа да измисли нищо, което да не изглежда „безсмислено“.
Стефано не искаше да я безпокои - и той трябваше да общува в мрежа. В крайна сметка, смятайки, че асансьорите вероятно са по-добро място за откриване на потенциални купувачи, Стефано реши да напусне фоайето. Тъкмо ставаше, когато жената свали вестника и му се усмихна.
„Извинете, имате ли време?“ тя попита.
Изумен, Стефано погледна часовника си и осъзна, че все още не го е сверил на източното стандартно време.
„Да видим, имам италианско време на часовника си“, каза Стефано.
„О, ти от Италия ли си?“ попита жената. „Бях там миналото лято със сестра ми.“
Тя сгъна вестника си на една страна. След това протегна ръка на Стефано, за да я стисне, все още усмихната.
— Аз съм Сали — каза тя. "Сали Уилтън."
Сали Уилтън беше 22-годишна, наскоро завършила колеж, работеща във Вашингтон. През този уикенд през февруари 1970 г. тя реши да посети Ню Йорк на спонтанно пътуване.
„Просто реших да отида сама в Ню Йорк – исках да гледам пиеса“, казва Сали пред CNN Travel.
Без да знае Стефано, Сали забеляза Стефано веднага щом седна на пейката във фоайето. Всъщност през цялото време, докато той търсеше възможност да се представи, тя правеше същото.
„Беше облечен безупречно, с кадифено сако. Спомням си, че беше някак тъмно златен цвят“, спомня си Сали. „Изглеждаше толкова италиански и толкова добре скроен. Бях свикнал с американски момчета, които носят суичъри и дънки.
По време на студентските си години Сали беше прекарала една година в чужбина в Лийдс, Англия. Това преживяване отвори ума й за пътуване и тя обичаше да се среща с хора от различни страни и култури.
Сали каза това на Стефано на кафе в Palm Court, голямата чайна в хотел Plaza. И мимоходом спомена, че е родена и израснала в Чикаго.
Стефано не можеше да повярва на ушите си. В съзнанието му градът бе придобил почти митични размери. Да седя срещу жена от Чикаго беше сюрреалистично.
